Къща Петър Друмев

Син на Друми Панайотов – околийски управител на Тутракан в периода между двете румънски окупации. Роден на 22 декември 1906 г. в с. Севар, Кубратско. Завършва право в Софийския университет през 1932 г., след което работи в Русенския окръжен съд. От 24 септември 1934 г. е кмет на с. Тръстеник, Русенско. Председател е на младежката културно-просветна добруджанска организация. Владее френски, руски и турски езици. От 15 септември 1940 г. е командирован за кмет на с. Стожер, Добричко, а от 13 януари 1941 г. за околийски управител в Тутракан и от 29 януари 1941 г. е преназначен за кмет на града. Има син Илко /1941 г./. От 8 ноември 1943 г. до 11 септември 1944 г. е околийски управител в Силистра, следствие на което е даден под съд и осъден на 5 г. затвор. След това се преселва в Русе и до 1959 г. не му се разрешава адвокатска дейност. Работи като работник в различни заводи в гр. Русе и от 1959 г. до 1975 г. е адвокат в гр. Разград. Умира на 25 октомври 1988 г. в Русе.

За срещите си с Петър Друмев по време на неговото кметуване в Тутракан разказва в своите спомени писателят Добри Немиров (псевдоним на Добри Харалампиев Зарафов, роден 1882 г. в град Тутракан в бедно занаятчийско семейство):

„Движа се из Тутракан, разговарям със срещнати хора, черпя се с тях по чашка кафе или ракия и се мъча да налучкам где е отразена промяната на Добруджа и въобще какъв е образът на днешното време сега, след отместването на границата ни. Скърцат коли, товарят и разтоварят се шлепове и параходи, провикват се продавачи на туй и онуй – всичко върви както във всеки град. А аз искам да видя лика на един възкръснал град и да го почувствам изведнъж!

Гражданинът тук може да не ви се вижда много сръчен и бърз, но заговори ли се за някогашните боеве, лицата се променят, очите стават живи, искрящи, думите се леят с някаква особена бързина и чувствате, че малко по малко се приближавате към истинския лик на живота тук. Освобождението на Тутракан с един замах обърна и захлупи страниците на робството и бързо стигна до гордостта и славата на българина. За какво може да се говори тук, ако не за онова, което днес украсява короната на тоя велик в страданието си град? И все по-ясно ми става, че сега Тутракан е един огромен пантеон. А утре, когато се раздвижи стопанският живот и всеки град намери своя поминък, може би няма да има много време да се говори за преживените страшни събития тук. Но днес за какво друго може да се говори, ако не за миналото? Та нали тук витаят духовете на хилядите синове на България? И аз мисля, че ще дойдат (дай Боже) дни на голямо щастие за България и погледите ще бъдат обърнати напред, но Тутракан ще си остане един храм, гдето духовете на ония от миналото ще се срещат, за да прекарат нощта в безмълвно общение. Благоденствието и стопанският възход няма да отминат и Тутракан, но той, който е свързан със страданието, смъртта и триумфа — ще свети като неугасващо кандило в живота на България.

Разговарям в локала с нови познайници. Всеки се чувства длъжен да каже нещо за „онова време“.

– През Денизлер и Меше-махле настъпва пехотата, – ми говори един. – Страшно нещо, ей!

И започват да се редят картини, в които се разгръщат събития едно от друго по-живи и по-интересни. Разговорите тук са свързани най-често с боевете около Дайдар, около Антимово, около Старо село… Ето, толкова години вече и тия села, които оживяха благодарение на смъртта на много млади българи, засияха като слънца. Па и така е. Днес те са слънца, защото са реалност и история, и символи на вечен живот.

Колко много спомени от миналото! Тук не е заличена нито една от браздите на тутраканските боеве. Всичко се вижда и върху всичко е отпечатана фигурата на оня, под чиито стъпки е тръпнала земята.

Тук българите до един са участвали в боевете и днес до един носят отражения от преживелиците. Изпитвам необикновена радост, че в лицето на всеки гражданин виждам един цялостен дух – все тъй силен и бодър, какъвто е бил в миналото.

Хората, на които е поверена задачата да подредят новия живот в Тутракан, ми вече станаха приятели. Всеки носи по една обществена задача и тя го придружава навсякъде и денем и нощем. И тая задача води към едно: на тоя град трябва да се създаде нов поминък, да се очисти от застоялото и плесенясало безпътие, като се открият нови области на дейност. С тия хора водих разговори. Ако действително се осъществят плановете на всеки един, тогава Тутракан ще трябва да заприлича на един от най-богопомазаните малки градчета на Европа. Но мечтата е едно, и реалността със своите оскъдни възможности – друго. Разбира се и хората тук си правят своите резерви, като не се отказват денонощно да полагат труд и жертви за града.

Бях гост на градския кмет Петър Друмев. Той не си играе с неизвестни, и не фантазира. Градът е легнал в душата му с всичката си първичност, бедност и закоравяла старинност. Неговият блян е градът да се обнови. Като рибарски център той носи много възможности, но нужно е градът да стане удобен, а това значи да се прокарат прави равни улици – добре свързани с пътищата, да се издигнат нови постройки, да се рационализира риболовството, да се канализира градът, като се електрифицира най-изискано.

Като тутраканец, този безспорно умен, талантлив и културен мъж, има амбициите на истински строител. И в онова време, когато прокарва нови неща в живота на Тутракан, той се сблъсква и с всекидневието, което стократно увеличава грижите му.

Коридорът в Общината е пълен с жени.

– Какво има?

Всички говорят изведнъж и почти нищо не може да се разбере.

– Какви са тези? – питам.

– От Северна Добруджа – повече от Тулча.

Една от тях каза:

– Не могат да ни упътят, господин кмете. Искаме да си набавим топливо. Зимата вече хлопа.

Кметът им казва нещо и те задоволени си излизат.

– Ето какво прави едно разумно обещание – казвам аз.

– Едно обещание, което ме изправя пред страшни трудности – възразява кметът. – Но на всичко ще се намери леснината. Аз съм длъжен да намеря каквото ми искат.

– Да – поясних аз. – Един добре съзнат дълг е един успех.

– Точно така. Много нерви ми струва да се справям с тия разместени пластове на живота, но затуй пък всеки успех ми дава сила за нова дейност и кураж да понасям новите грижи. Бентът се вече отпуши и заля земята, която чакаше да бъде изкъпана.

Разговорите ми с г-н Друмев ми разгърнаха душата на кмета – така нареченият глава на града. Неговите проекти тъй сурово изказани, са нещо мъчно постижимо, но когато виждате по какъв начин се реализират, започвате да гледате на кмета като на оная личност в приказката, която върши чудеса само с размахване на ръка.

Тук държах своята сказка. Неловко ми е да говоря за себе си. Почестите, които ми устрои градът, ме стесняват и затова ги отминавам бързо.

В Тутракан гледах едно представление на подвижната трупа на известния талантлив артист Борис Денизов. Малка, но стегната трупичка. Денизов явно води трупата си към добри морални и материални успехи.

Дългият път, който ме чакаше из пазвите на Добруджа, не ми позволяваше да се застоявам по-дълго в един град. Вярно, Тутракан ми е твърде близък, но нима не ми са близки и другите добруджански градове?

Тук посетих училището. Българските деца вече бяха поведени от своите учители на сигурен път. От тях ще се обработват ония граждани, които ще поемат истинска грижа за утрешния ден. Ето, те идат на училището почти дрипави и боси. Нима тъй се върви по пътя на духовното възмогване?

Пием чай в кръчмата малко преди тръгване. Разбира се, разговорите ни са пак за миналото, от което бе сглобена тутраканската епопея. В един момент вратата се отвори и влезе една средна възраст жена, твърде бедно облечена. Тя застана при тезгяха и кратко и грубо произнесе:

– Ракия!

Поднесоха ѝ. Тя грабна чашата, ловко я гаврътна в гърлото си, плати, и си излезе. Досегашният живот със своите чужди нам нрави от време на време показват своя страшен образ, но това не ме плашеше. „Бентът се отпуши вече и заля земята, която чакаше да бъде изкъпана“ – точно така, господин Друмев!

Из „Там гдето се роди една велика епопея“, Сборник: „По равната земя. Из Добруджа“, Добри Немиров, 1942 г. , отпечатан и във в. Напредък, № 14, 19.01.1942.