Къща Бленика

Публикувано от houseadmin в Старите Къщи на 28.05.2021

*Преди да използвате приложението на Гугъл Карти или QR кода, включете GPS модула на мобилното устройство.

Адрес – гр. Тутракан, Трансмариска №61 | GPS: 44.04641, 26.60116

Първи собственик е Деню Манев от Търново, абаджия, опълченец в Руско-турската освободителна война. През 1884 г., като опълченец, е оземлен от държавата в Тутракан и закупува дворно място със стара турска къща и построява настоящата къща за своето семейство в духа на следосвобожденската архитектура и за целите на своя занаят – на първият етаж е дюкянът на майстор Деню, в който усърдно работели той, калфи и чираци.

През 1892 г. Общината в Тутракан организира участие на свои занаятчии, като поема пътните разходи на 10 души, които да представят производството на града в първото търговско изложение в Пловдив, поставило началото на днешния Пловдивски панаир.
Майсторството на тутраканските занаятчии получава сериозно признание, а Деню Манев се завръща с бронзов медал за неговите изработени готови дрехи. Първото българско изложение се ражда като плод на развитието на стопанството и икономиката на България на онзи етап и има за задача да покаже новите форми на производство в страната, да приближи българските производители и търговци към Европа и света.

Името на майстор Деню Манев присъства в няколко издания на Български алманах в частта му за Тутракан, като за 1896, 1897 и 1900 г. той е упоменат като един от тримата абаджии в града.
В тази къща през 1899 г. се ражда като последното от петте деца на абаджията и неговата жеравненска съпруга – Пенка Цанева – Бленика, българска поетеса.

Препратка Бленика

БЛЕНИКА, Пенка Цанева – поетеса. Родена на 8 февруари 1899 г. в Тутракан. Баща ѝ Деньо Манев е от Търново, абаджия, опълченец в Руско-турската освободителна война. През 1884 г., като опълченец, е оземлен от държавата в Тутракан. Майка ú Калуда е от Жеравна. Детството на Пенка Цанева преминава в Тутракан, където учи до ІІ-ри прогимназиален клас (днес VІ кл.). След смъртта на баща ѝ, семейството се премества в Търново, където през периода 1911 – 1916 г. тя живее и учи. На 16-годишна възраст остава кръгъл сирак. От 1916 г. се установява в София и постъпва на работа в счетоводството на Съюза на земеделските кредитни кооперации. Завършва като частна ученичка Търновската девическа гимназия (1918) и славянска филология в Софийския университет (1925). Учителка по български език и литература в София (1937 – 1946), редактор на списание „Жената днес“ (1952 – 1958).

В литературата дебютира през 1919 г. със стихове във в. „Равенство“. Публикува поетични творби във вестниците „Вестник за жената“, „Литературен час“, „Литературен фронт“, в списанията „Кооперативна просвета“, „Изкуство и критика“, „Жената днес“ и др.; разкази за деца в списанията „Прозорче“, „Детски свят“ и др. Първата ѝ книга „Брегове” (1932) е посрещната радушно от литературната критика. Основната тема в творчеството ѝ е майчинството и любовта. Тя не забравя родния си край и носи Добруджа и Дунава дълбоко в себе си. Драматично изживява румънската окупация на Тутракан и цяла Южна Добруджа. В книгата „Край Белия Дунав. Спомени” (1987) Бленика разказва за своето детство в Тутракан, за родната къща, семейството. Автор е на “Бяла птица” (1937), „На пост” (1952), Лирика (1960), Избрани стихотворения (1976, 1979, 1990) и др. Преводач от чешки, полски, сръбски и руски език. Пенка Цанева-Бленика е съпруга на видния български литературен историк и критик акад. Георги Цанев и майка на акад. Румен Цанев – молекулярен биолог и на чл. кор. проф. по история на българската литература Милена Цанева. Умира на 12 декември 1978 г. в София. Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 609

Бленика /Пенка Цанева/, „Край белия Дунав“, спомени

Из разказа „ДУНАВ БЕЛИ!“

Насреща са Дунавът и оттатъшният бряг… Как пусто и тъжно изглежда оттук това равно, безкрайно поле. И тая тъмна, гъста гора, като черна ивица край самия бряг. Там трябва да е страшно. Там трябва да живеят страшни магесници и зли духове – виж как са разкривени крайбрежните дървета! Колко по-хубав е отсамният бряг. Тук дърветата са по-зелени, тук се виждат птици и цветя, тук живеят познати добри хора. А Дунавът, широкият, силният Дунав пази и денем, и нощем и не пуща нищо лошо да мине отсам. Ах, тоя Дунав! Цял ден гo гледам и не мога да му се нагледам. И ако вашата баба ви каже, че там, дето се е родила тя, нямало Дунав, можете ли да разберете какво е грaд без Дунав? На балкона до мен е седнал брат ми и гърми с бъзовата си плющалка с куршуми от динена кора.

– Като гръмна сега, ще стигне чак до Ардиша! – Ардиша? Какво е то? – Хе, там, лъскавата вода зад гората. То е река, влива се в Дунава. Какво чудно име! Аз пък мислех, че всичките реки са Дунав. Как може да се каже: ,,Отивам на Ардиша, а не – отивам на Дунава?.. Слънцето се спуща над водите зад острова. „То отива при майка си“ – каза баба. Тя е опекла за него девет пещи хляб и заклала девет крави ялови да го нахрани. ……………

– Водата заблестява. Златни рибки се гонят в нея. Не е ли това златната река, дето потопили доброто момиче и то станало златно?… Облаче дим плува… – Парахода, парахода! По улицата се втурват с викове деца и тичат към пристанището. Брат ми мушва плющалката в джоба си и също се затичва вън. Когато стана по-голяма, ще ходя всяка вечер на пристанището. Ще гледам как параходът доближава, как хвърлят тежките железни котви, как спущат понтона и по моста се занизват с куфари и бохчи невиждани чуждн хора. Пък някой ден може и аз да се кача и да отплавам с него.

Параходът приближава и расте пред очите ми. Виждат се ясно комините, прозорчетата, различават се и хората на него. Той минава с развято знаме и извива към пристанището. Чуй, свири вече! Унгарският параход. Познавам по свиренето. Покачвам се на черницата. Тя е също параход. Клатя се на клона с всички сили и пътувам. Параходът пори водите, носи ме край чудни брегове, далеч, далеч, до края на света…

Из разказа „Суря ламя“

От думите на Ицко чувствам някаква гордост – колко е хубаво, че съм родена в такъв град, град с Дунав, с параходи, с най-много лодки и с много риба. Мама често праща на фурната цели тави с рибки – препечени, за червени. Така обичам да си ги хрускам с костичките. – Какво пише още за нашия град? – питам Ицко. – Какво! Че оттук се изнася много жито. Не знаеш ли колко хамбари има в града. Не си ли виждала как товарят жито на шлеповете и го занасят по Дунава чак в други държави? Как да не знам хамбарите. Нали до нашата къща са хамбарите на Стойко. Нали често се вмъкваме през задното прозорче вътре и се ровим в житото.

Бленика /Пенка Цанева/, „Край белия Дунав“, спомени, Издателство Отечество, София, 1987

В тази къща Бленика прекарва своето детство и в своите спомени описани в сборника разкази „Край белия Дунав“ с неподправеното светоусещане на детето ни пренася в атмосферата на стария Тутракан от началото на миналия век.

След смъртта на бащата семейството на Деню Манев се премества в Търново, но Тутракан и Дунава остават завинаги в сърцето на Бленика.
Следващи собственици на къщата са поколенията на Нено Дончев.
Първият етаж през годините назад се е използвал за заведение – 50-те години на ХХ век тук е имало кръчма, в която са се пълнели и соди – стъклени бутилки за газирана вода, традиционни за онова време, днес е обществена пералня. В горната част, където са живеели семействата днес се намира хотелска част.

Сградата се състои от два етажа и таванско помещение, като първият е вкопан около половин метър в земята. Изградена е от печени тухли, слепени с хоросан. По фасадата са запазени хоризонталните корнизи и вертикалните пиластри. Цветът е жълтеникав, като цветът на хоризонталните корнизи и вертикалните пиластри е бял. Настоящите собственици осъществяват консервация и реставрация на къщата между 2006 – 2009 година. Фасадата е леко повдигната с таванско помещение, но обликът на къщата не е променен. Направена е нова мазилка и е боядисана. Запазена е паметната плоча.