Къщата на Газурков

Публикувано от houseadmin в Старите Къщи на 16.05.2021

*Преди да използвате приложението на Гугъл Карти или QR кода, включете GPS модула на мобилното устройство.

Адрес – гр. Тутракан, пл. Суворов № 1 | GPS: 44.05035, 26.60922

Къщата е построена от Димитър Газурков през 1898 година.

Димитър Ангелов Газурков е роден през 1862 г. в Тутракан, предприемач, търговец и притежател на магазини за манифактура.

Препратка

Сред представителите на промишлеността, предшестваща машинното производство, назовавани манифактуристи или манифактураджии, с по-голямо постоянство и дългогодишна дейност (някои с повече от двадесет години стаж в тази област) са Ив. Георгиев, Димитър Газурков, Драган Камарашев, Братя Попови, Братя Ганеви, Стоян Кулев, Никола Мусинов, Марин Славов, Леон Аланакян, Петър Михайлов и др. Голяма част от тях извършват и търговия с различни видове стоки и изделия на манифактурното и занаятчийско производство, както и с промишлени и колониални стоки от местен и чуждестранен произход.

Изградените предприятия от фабричен тип са част от общия процес на индустриализация на страната. През 1900 г. в Тутракан, който има население от 9 393 души, стопански активни лица, заети в промишлеността, са 1 167, което в процентно изражение е 12,4 %. По своя брой в отделните сектори те се разпределят по следния начин:

1. Облекло, обувки, шапки – 402

2. Брашна, хляб млеко-обработване – 250

3. Металообработване – 187

4. Строителство – 134

5. Керамика – 56

6. Предене, тъкане дараци – 38

7. Кожухарство – 36

8. Дървообработване – 25

9. Транспорт – 25

10. Печатане, изкуство – 14

През 1905 г. по отношение на процентите на индустриалното население на градовете Тутракан заема 74 място сред тогавашните 80 български града с 12,6%, а по същия показател при селата сред 67-те околии, Тутраканска околия е на 42 място с 3,4%, колкото има и Русенска околия. Капиталистическата индустрия възниква и укрепва предимно основавайки се на предприемчивостта и организационната умелост на заможни занаятчии и богати търговци. Задържащо влияние върху нейното развитие оказват липсата на достатъчно капитали, както и разрушителната конкуренция на европейските стоки и заради разтворените граници от задължителния митнически режим от 8 %. Въпреки това за градската икономика се създават условия все по-устойчиво да следва пътя на своята модернизация. Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 54

Името на Димитър А. Газурков откриваме в извадка за град Тутракан от български алманах още за 1893 г. сред имената на манифактуристите, като продължава и през следващите години в изданията на Алманаха да е упоменаван в раздел „манифактурджии“ и през 1896, 1897, 1900, 1911, 1917 г.

Името му откриваме и в списъка на доброволците тутраканци в Сръбско-българската война 1885 година, като за занятие е посочено – чиновник, възраст – 24 години.

През 1896 г. Димитър Газурков е агент на Търговска банка в Тутракан.

От 1894 до 1896 г. Димитър Газурков е един от ерудираните за времето си кметове на Тутракан. По негово време активно стартира работата по създаването на градоустройствен план на града и урегулирането на улици.

„На 11 април 1894 г. Общинският съвет взема решение за отчуждаване на няколко граждански имоти за осигуряване на парцел за строеж на девическо училище. За него съветът още през 1893 г. изтегля заем в размер на 50 000 лв. Тъй като половината от тях са дадени за отчуждаване на имотите, то сумата, която остава, се оказва недостатъчна за завършване на започнатото строителство. След изготвянето на проектите и тяхното утвърждаване от окръжния инженер, независимо от недостига на средства на 29 март 1896 г. е назначена комисия, оглавявана от кмета Димитър Газурков. Тя преглежда всички книжа, изготвени от окръжния инженер, подписва “поемните” условия и ведомости за цените и обявяват търг за отдаване строителството на девическото училище на предприемач. На 29 април с.г. търгът е спечелен от Господин Д. Байнов, дал най-ниска цена от 25 589 лв. за извършване на строежа. На следващата година училищната сграда, разположена срещу новопостроеното училище “Васил Левски”, е завършена. /Училището се е намирало на пл. “Стефан Караджа” и е съборено още по време на румънската окупация. Днес на неговото място е разположена Целодневна детска градина “Полет”/.“ История на Тутракан т.2 , С.179.

Препратка

*** Два града – два различни облика /сравнението на Димо Казасов (живял в Тутракан 1896-1899 г.), между родната му Трявна и Тутракан от края на ХIX век / във „Видяно и преживяно 1891-1944“, Димо Казасов, 1969, с. 58

„ В Тутракан имаше крупни износители на жито, царевица, боб и други селскостопански произведения. Дълга върволица от носачи денонощно товареше огромните шлепове, прикрепени за брега с мостове и въжета. Параходите непрекъснато товареха и разтоварваха чували и сандъци със стока. Имаше чифликчии, които притежаваха хиляди декари ниви и гори. Търговците манифактуристи и бакали правеха големи обороти и живееха охолно в богати, обзаведени с мека мебел жилища.

Тревненската къща не познаваше меката мебел. Най-големият и лукс бяха столовете, плетени с шарена спама. В Трявна месото се явяваше само пред празник, докато Тутракан имаше постоянна касапска чаршия, обкичена с говежди бутове, месото на които се продаваше 30 стотинки килоrрама. Тревненци само от понеделник на понеделник можеха да се снабдяват със зеленчук, докаран от Дебелец и Килифарево. В Тутракан имаше постоянен зарзаватчийски пазар с евтин зеленчук. Спомням си радостта, с която моят баща съобщи на мащехата ми, че тук пиперът се продава не на килограм, а на брой – 100 чушки за 10 стотинки.

В Трявна не познаваха скарата и кебапчетата. В Тутракан имаше специални заведения, наречени „карнацарни“ (or румънското „карне“ – месо) с разнообразна скара. Рибата се появяваше в Трявна два пъти през годината: през есента, като пресносолна скумрия, и на Никулден, като потънал в сол шаран. В Тутракан рибата беше ежедневна и при това висококачествена и евтина храна. Десертите в Трявна се изчерпваха с млина (баницата), „белият мъж“ и млякото с ориз. Млинът се явяваше само в празнични дни, а „белият мъж“, приготвен от прясно безсолно сирене – един-два пъти през годината. Тутракан познаваше турските сладкиши, начело с баклавата, познаваше тортата, щрудела и др. В Тутракан всички купуваха хляб от фурните – 20 стотинки белия и 10 стотинки черния. В Трявна хлябът се приготвяше в къщи и то един път в седмицата.

В Трявна нямаше грозде, нямаше череши, зарзали, кайсии. Само в празничен ден те се появяваха пред черквите в кошници, донесени от дряновчанки, задянати на гръб. За 10 кг плод те получаваха от 1.50 до 2 лева и то след като преминаваха 32 км пеш за идване и връщане. В тутраканската къща, освен обичайните и за тревненската къща каци със зеле и сланина, имаше складирани в зимниuите дини, пъпеши и тикви, закупени по 2-3 лева колата. По чердаците висяха окачени на дълги прътове свински наденици, сушена риба и опънати около малки обръчи чиги, моруни и есетри, нарязани надлъж. Освен тенекиите със сирене, в зимниците лежаха и тенекиите с мед, рачел и маринована пъструга, белуга, есетра, моруна, чига и др. В Трявна дървената лъжица, пръстената паница и бакъреният сахан все още имаха обща употреба, когато в Тутракан лъжиuата беше металическа, паницата порцеланова, съдовете – емайлиран чугун.

Дунав беше обезпечил по-висока материална култура на иначе неграмотния Тутракан, а разстоянието беше лишило от същата култура просветената и изцяло грамотната Трявна. Моята прабаба по баща, Дуна Стойчева, на която портрета в маслени бои от възрожденския художник Цонев виси в Държавната художествена галерия, умря на 98 години през 1893 година. Тя знаеше да чете и да пише…

На връщане нашият параход закъсня. Излязох на палубата да наблюдавам запалените светила на терасовидно разположения Тутракан. Когато приближихме западния му край, зърнах червената светлина на публичния дом. В Трявна такова заведение не само нямаше, но не можеше и да има. В една само нощ тревненци биха гo разрушили до основи. Освен публичния дом, в Тутракан толерираха и една своеобразна проституция, жертвите на която се наричаха „държанки“. Ергените – адвокати и чиновници – поддържаха млади жени, които споделяха леглото им и се грижеха за домакинството им. С тия нещастници никой не общуваше. Те прекарваха своя нерадостен живот като затворнички.“

Този период от историята на Тутракан е изпълнен с политически ежби и боричкания, бламирания и смени на кметове, даване под съд на бивши кметове.

Тричленна комисия назначена от окръжния управител до избирането на нов кмет и нов състав на Общинския съвет на свое заседание от 11 юни 1897 г. решава да даде под съд и бившия кмет Д. Газурков, “за гдето усвоил 9 кв. м. градско място за построяване на къща”.

Има трима синове и три дъщери. Ангел – роден 1892 г., останал до живее в Тутракан, вероятно наследник на къщата на баща си, но от информация на съвременници след събитията на 9.09.1944 г. живее в Рибарската махала. За него откриваме данни, че към декември 1944 г. е общински служител и в Докладна записка от 21 януари 1958 г. на началник служба „Търговия” при Градски народен съвет – Тутракан, до председателя на ГНС-Тутракан относно постъпилите молби за разрешителни и правотъргуване „… Постъпила е молба от Ангел Газурков от гр. Тутракан, с която желае да упражнява през 1958 година частна търговия на ул. „Христо Кърпачев” (днешна улица „Рибарска“ ) със следните видове стоки: кинкалерия, захарни изделия, тютюн и газирани напитки. Същият няма доходи и неспособен е за друга работа, но за да му се разреши да търгува с кинкалерия няма тази възможност, а и самото му заведение не отговаря на изискванията, затова предлагам да му се разреши да търгува само с тютюн на дребно, захарни изделия и газирани безалкохолни напитки.“Вторият му син е Георги, роден 1895 г.

Третият син е роденият на 29 ноември 1898 г. в Тутракан Иван Димитров Газурков. Завършва Медицина в Букурещ през 1927 г., в последствие – три специализации: по Съдебна медицина през 1932 г. в Букурещ, по Вътрешни болести през 1948 г. в София и по Патологоанатомия през 1952 г. в София. Първият лекар на Куртбунар, дн. гр. Тервел 1930-39 г., където развива мащабна не само хигиенизираща медицинска дейност сред населението, но и културно-просветна и то във времена, в които районът е част от Румъния. През 1939 г. със собствени средства и помощта на съмишленици изгражда в Куртбунар обществена баня, след което е обявен за „опасен елемент“ и интерниран в с. Белоусовка, Бесарабия, след това със съпругата му са преместени в държавна болница в Трансилвания. След връщането на Южна Добруджа към България д-р Газурков се настанява трайно в Добрич .

Работи като лекар над 30 години, инициатор и изпълнител е на редица културни и общественополезни дейности. Работи не само на тихия фронт, участва във Втората световна война. През 1944 г. е мобилизиран на турската и гръцката граница, през 1945 г. е в Пета армейска лека хирургическа болница по време на боевете при Драва.

Израз на признателност към д-р Иван Димитров Газурков за неговата всеотдайност са уважението на хората и връчените му отличия: Кръст за санитарна заслуга І-ва степен, Народен орден на труда – бронзов, Народен орден на труда – златен, и др. Обявен е за почетен член на читалището в Тервел.

Умира на 7 януари 1983 г. в Толбухин, днес Добрич. /По данни на Исторически музей Добрич/

Димитър Газурков има и дъщери – Адриана /р.1897 г./, Василка /р. 1899 г./ и Женика /р.1891 г./. Информация откриваме за дъщеря му Женика /Жана/, която се омъжва през 1908 г. за Ангел Стоянов Чешмеджиев, също от Тутракан, завършил икономика, активен деец на добруджанското движение, председател на Съюза „Добруджа“ и народен представител в XXV Обикновено народно събрание от 1940 г., почетен гражданин на гр. Тутракан.

Препратка

Ангел СТОЯНОВ ЧЕШМЕДЖИЕВ е виден политически и добруджански деец. Роден е на 5 ноември 1880 г. в Тутракан. През 1895 г. учи в гимназията в гр. Русе като стипендиант на общината. След завършване на гимназията продължава образованието си в Букурещ и през 1900 г. завършва финансово-икономически науки. Известно време работи като финансов инспектор в гр. Сливен и в други градове, последователно работи като подначалник-отделение в Министерството на просветата и началник отделение в Министерството на правосъдието и началник на държавностопанския отдел на Св. Синод. През 1908 г. се жени за Женика (Жана) Д. Газуркова, дъщеря на бившия тутракански кмет Димитър Газурков.

Ангел Стоянов е ключова фигура в борбите на добруджанската емиграция. През септември 1913 г. участва в създаването на първото добруджанско дружество и в приемането на устава му на 19 февруари 1914 г. Избран е в първото настоятелство на дружество “Добруджа” и заедно с д-р Тончев, д-р Теодоров и д-р Вичев влиза в първия Върховен управителен съвет на Съюза “Добруджа”. В периода 1929-1940 г. е негов председател.

Възприема идеите на доминиращото патриотично течение към средата на 20-те години на ХХ в. в Съюза, което смята, че освобождението на Добруджа е надпартийно общобългарско дело. Приема, че основна задача на Съюза е сплотяването на добруджанци в областта и в емиграция за масова легална борба за защита на интересите им и за запазване на българския национален облик на Добруджа. Поддържа идеята за федерирането на балканските народи, като формулира условието в тази федерация да влезе „всеки народ със своята държава и всяка държава – със своя народ”.

На ХVІ-я редовен конгрес на добруджанската емиграция, състоял се в Шумен през 1933 г., Ангел Стоянов произнася програмната си реч, в която остро критикува българското правителство и българската преса за това, че не отразяват обективно събитията в Добруджа и отминават трагедията на българите, живеещи под окупация. Председател е на Великия добруджански събор през 1942 г. в Добрич, на който се закрива дейността на Съюз „Добруджа”.

Народен представител в ХХV-то Народно събрание от Кубратска околия през 1940 г. След сключване на Крайовския договор, на тържественото заседание на Народното събрание той произнася слово от името на освободените добруджанци. Защитник на правата и собствеността на добруджанци в Народното събрание. През 1943 г. Ангел Стоянов Чешмеджиев застава в подкрепа на законопроекта за отпускане на народни пенсии на особено заслужили дейци за освобождението на Македония, Тракия и Добруджа.

Награден е с орден “Св. Александър” за заслуги като деец за освобождението на

Добруджа през 1940 г.

Като депутат идва в Тутракан на 10 април 1942 г. и говори в салона на киното за вътрешната и външната политика на правителството. На 12 юли 1943 г. е обявен за почетен гражданин на Тутракан. Една от улиците на града е наречена на негово име.

Непосредствено преди смъртта си е подпредседател на Добруджанския културен институт. Автор на много публикации в печата.

При бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. той и семейството му загиват.

В негова памет се устройват траурни шествия в Силистра, Русе, Добрич, Кубрат и Тутракан. Веднага след смъртта му се учредява комитет за увековечаване паметта на Ангел Стоянов. Решава се да издаде том с неговите речи и публикации и да се направят бюстове в София и Русе, а в Тутракан да се издигне паметник.

Въпреки заслугите му към региона и уважението, с което се ползва сред населението, Народният съд посмъртно го осъжда на смърт .

Реабилитиран е посмъртно в наши дни. С решение на Общински съвет в Тутракан е преименувана улица на неговото име.

Актуален собственик към момента на къщата е Исторически музей – Тутракан. Предназначение – Обществена сграда /Изложбена зала/

Къщата на Димитър Газурков, е в стил „неокласицизъм”. Тя е с изключително красива покривна конструкция. Фасадата е с добре оформени пиластри по ъглите, красив фриз от цветя по цялата фасада и медальони, изобразяващи главата на дете. Корнизите по прозорците са красиво профилирани с интересни линии и орнаменти. Сградата има два етажа и таванско помещение. Зидарията е от керамични тухли, подмазани с хоросан, а основата е от дялан камък. Цветовете са съобразени с околните сгради – паметници на културата. През 1940 година, при напускането на румънците от Тутракан, покривът на сградата е изгорял и е възстановен като скатен покрив, покрит с цигли. През 1940 г. в къщата се открива клон на Българска земеделска и кооперативна банка в Тутракан.

При реставрацията през 2003-2004 г. по проект на арх. Павел Дочев е възстановен автентичния покрив от 1898 г., когато е построена сградата.
Днес, в къщата на Димитър Газурков, е разположена експозиция „Тутраканска епопея” и изложбената зала на музея за временни експозиции.
През 2000-2004 година на сградата е извършен основен ремонт със средства от националната програма „Красива България“.