Къща Стойко Димов

На 19 януари 1896 г. кметът на тутраканската община се обръща писмено към Димитър Теодоров, Господин Байнов, Стойко Димов, Иван Георгиев, Драган Камарашев, Стоян Кулев, Тодор Ганев, Марин Славов, Никола Драганов, Калин Любенов и други видни тутракански търговци и предприемачи, като иска мнението им за мерките, които трябва да се вземат, за “да се даде един подтик на вътрешната и външна търговия” и на западащите занаяти. Известният спад през последните няколко мирни години на разглеждания период се дължи на бойкота на Османската империя, заради обявяването на независимостта на България и приготовленията за водене на Балканската война, даващи отражение върху цялостния икономически живот на страната. С нарастването на броя на градското население се развива значително вътрешната търговия и се увеличава магазинната мрежа. Магазините “дюкяните” в града още след Освобождението са десетки, защото от споменатата вестникарска дописка на тутраканските търговци, писана в самото начало на 1880 г., се разбира, че “устроеният на един баир, съвсем близо до Дунав”, Тутракан, “в случай на големи води напълнят се около двадесет дюкяна”. Продажбата на стоки за широко потребление е преди всичко в ръцете на българските търговци, а равнището на цените е сравнително стабилно. Според Д. Казасов, в края на ХІХ и началото на ХХ в.

тутраканци консумират хляб, закупен от фурните, винаги пресен и на цена от 20 ст. за белия и 10 ст. за черния. Тук е интересно да се спомене, че от общото количество на хляба, който населението на Тутраканска околия яде по своя вид се разделя в процентно съотношение на: 20% – приготвен от чисто жито; 10% – смесен от 25 части жито, 30 ръж, 30 ечемик и 15 царевица; 30% – смесен от 60 части царевица и 40 жито, който се консумира от румънците; 40% – смесен от 60 части жито и 40 ръж. Всички видове хляб се приготвят от зърнени храни местно производство.

Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 79

***

Големият оборот на градската търговия се прави от многото търговци, манифактуристи и бакали. По-известни и дългогодишни търговци на манифактурни, хранителни, колониални, железарски стоки, селскостопански оръдия и машини, на дървен строителен материал и др. са: Хаджи Иван Димитров, Иван Георгиев, Стоян Кулев, Георги Полиди, Мехмед Карабейгерлиев, Юрдан Рашев, Ахмед Сарачоглу, Ст. и Ив. Попови, Л. Лазаров, Добри Енев, Ико Дишлиев, Хаим Бали, Драган Камарашев и др. Търговци на зърнени храни – житари са: Димитър Теодоров, Шербан Димитров, Исак Капон, Ангел Пиков, Стойко Димов, Али Карахасанов, Хаим Афталион, Бороолу, Димо Георгиев, Петър Керемедчиев, Господин Байнов, Руси Тонев и др., а търговци на брашно – брашнари или брашовани са: Ангел Пиков и синове, Ив. М. Пасатов, Ахмед Сарачоглу, Мутиш Мустафов, Георги Полиди, Петър Бозев, Иван Таков и др. От тези групи търговци се оформя най-заможния слой на търговската гилдия и на тутраканското общество, които боравят с най-големи капитали.

Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 82 и

Документи за историята на Тутракан – 1878-1944 година , Исторически музей – Тутракан, 2007, с. 51, 68, 82-83, 99-100, 144-145, 221-224.

*** 

Търговия, пазари, магазинна мрежа, панаири, изложения. Развитието на търговията в Тутракан се стимулира от по-интензивното развитие на земеделието и скотовъдството. Съществуващото пристанище на р. Дунав още през 1879 г. позволява да се поддържат и установяват трайни търговски връзки с останалите градове по българското дунавско крайбрежие, както и външнотърговски контакти с не малко страни от Европа, Азия и Африка. През 1880 г. градът поддържа външнотърговски връзки с 17 страни. Тутракан със своето пристанище съсредоточава вносната и износната търговия за район, надхвърлящ значително обхвата на неговата околия. В града пребивават крупни износители на жито, царевица, фасул и друга селскостопанска продукция. В активните сезони е дълга върволицата от носачи (хамали), която товари огромните за онова време шлепове.

В първите дни на 1880 г. в дописка на 26 тутракански търговци до столичен вестник уверено и авторитетно се твърди, че главната търговия на града е житарството. При сравнение тази търговия в Тутракан “надминава много други градове, което е общопознато, особено във времето, когато се пълнят гемиите”. Търговията на пристанището и през следващите години е оживена “и край брега непрекъснато стояха закотвени шлепове, в които ден и нощ носачи с чували на гръб изсипваха златното зърно”. Казасов, Д.

Търговията и кредитът в Тутракан ангажират не голям процент от стопански активните лица, но ролята им е много голяма, като главни лостове, посредством които градския капитал налага своето господство над не само градското, но и на селското стопанство. През 1900 г. градските жители, заети в търговията и кредита са 835 души, което прави 9.4 % от населението на града, а през 1910 г. са съответно 1027 или 9.8 %. Увеличението се дължи на стопанския напредък и добрата печалба от търговската дейност. Пристанищният град е място за снабдяване със стоки не само на местните търговци, но и на много техни колеги от Южна Добруджа и Лудогорието.

През 1886 г. започва по-регулярен внос и износ на стоки. Вносът е съставен предимно от промишлени и бакалски стоки, като каменна сол, захар, кафе, спирт, каменни въглища, петрол (газ за осветление), минерални масла и др. Износът е зает предимно от селскостопански произведения – пшеница, ръж, ечемик, царевица, тютюн, маринована и солена риба, кожи и др. Годишният оборот общо за вноса и износа през 1886 г. възлиза на 1 166 432 лв., а през 1912 г. нараства на общата сума от 10 325 820 лв. Към 1913 г. годишният износ на зърнени храни достига 25 000-30 000 т, като само до лятото на 1913 г. износът възлиза на 28 648 тона храни, а стокооборотът, съставен от вноса и износа е на стойност 7 711 807 лв. Износът обикновено надвишава повече от 10 пъти вноса. Подобно съотношение се наблюдава и в останалите южнодобруджански градове, където се извършва международен стокообмен. Тази пропорция има благоприятно отражение върху цялостния стопански живот в Тутраканска околия. Нарастването на търговското значение на Тутракан се проследява и от стокооборота, осъществяван през неговата митница за отделните години. Увеличаващият се обем на търговията се илюстрира от данните за обема на вноса и износа през митницата в Тутракан и неговото стойностно изражение.

Вносът и износът през митницата на гр. Тутракан по петилетия в хил. лв.

Години              Внос     Износ

1896-1900           695       8 230

1903-1907           702     11 716

1908-1912        1 746     19 912

Най-големите количества от износа се падат на зърнените храни.

Данни от 1895 г. дават представа за вида на стоките, които са предмет на вносно-износната търговия, както и за тяхната себестойност. През тази година са изнесени: пшеница, включително сорта червенка, за 1 604 254 хил. лв., ръж за 378 849 хил. лв., царевица (кукуруз) за 108 152 хил. лв. и кашкавал 10 370 хил. лв. Тогава са внесени съответно: европейско меко дърво, обработено и необработено за 13 891 хил. лв., захар за 8 847 хил. лв., сурово кафе за 5 022 хил. лв., обработени кожи и гьон за 2 925 хил. лв., памучни платове и басми 2 472 хил. лв., дрехи “готови горни всякакви”, за 992 хил. лв. и дървено масло за 649 хил. лв.

През Тутраканската митница през 1897 г. са внесени 39 броя (вида) стоки с общо тегло от 2 714 944 кг на стойност 205 848 лв., а са изнесени 79 броя стоки с тегло от 12 857 872 кг на стойност 1 373 467 лева. През 1898 г. са внесени 30 броя стоки с тегло 42 196 753 кг на стойност 1 190 053 лв. а са изнесени 56 броя стоки, тежащи 15 716 286 кг, на стойност 1 889 094 лв.

 Прави впечатление, че се поддържа голямо стоково разнообразие. С външна търговия се занимават 26 едри търговци от Тутракан. Сред тях са Ангел Арнаудов, Димо Георгиев и други, които имат свои фирми и същевременно са представители на чуждестранни кантори в града.

Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 75

***

4.5. Социални проблеми. Задълбочаване на кризата

Наред с трудностите от градоустройствен характер, влошени от природните бедствия до краен предел, общественият живот в Тутракан е в постоянно напрежение и от един остър социален проблем. Както по време на войни и доста години след това, бедността се шири във всички села и градове на България – през разглежданият период и огромната част от населението на Тутракан преживява в голяма беднота. За съвременници, посетили града или временно пребиваващи в него, тази бедност е правела много силно впечатление и като че ли се е оформила като обобщаваща характеристика – “толкова много хора с износени и окърпени дрехи рядко се среща на едно място”; за дрехите на рибарите са казва, че са с толкова кръпки, колкото са люспите на шарана; роденият в Тутракан, но установил се в Русе писател Добри Немиров, след посещение в града споделя впечатленията си във в.”Напредък” – градът е останал “с всичката си първичност, бедност и старинност”, и пр. Разбира се, има и малък брой по-богати фамилии. Като такива се сочат: Дръндарови – Стоян и Никола, търговци на едро с вино, спирт, напитки, зърнени храни и железария. Никола Керемедчиев е собственик на магазин за алкохолни напитки, на ресторант с хотел “Дунав” и на киносалон; има малка дизелова електроцентрала (от 1934 г.), като с ток се ползват неговият ресторант и хотел, Общината, съда, ресторант на Т. Атанасов, книжарницата на Габровски и част от уличното осветление на централната улица. Йордан Керемедчиев има магазин за железария. Едри земевладелци на перекендентни имоти (бел. Сдр. Трансмариска – перекенде – лице, което има собственост върху полски имоти в населено място, но не живее там), закупени още преди Балканската война, са Петър Керемедчиев и Димчо Ст. Димов. След експроприациите по аграрната реформа и закона за третината, Д. Димов е собственик на добре уреден чифлик в с. Търновци със 169 ха обработваема земя; П. Керемедчиев има 323 ха. Те и наследниците им притежават тези имоти и през годините на Втората световна война. Като по-богати се сочат още Бакърджиеви и др.

Съществуващите източници във връзка с този проблем позволяват 87 Arhivelor naţionale, Bucureşti, Fond Reforma agrara, Judeţul Durostor, dosar 6 (1925 – 1934), f. 1-380 – цялото досие е за двете “мошии” (чифлици); Бойчев, П. Старият Тутракан, с. 77, док. №84; Документи. Ч. 4, №№ 68, 110; ТДДА – Силистра, ф. 134к, оп.1, а.е. 2, л. 202 – 213; Тутракан. Разкази и етническа памет, с. 74. да се направят няколко констатации. Половината от жителите на Тутракан са земеделци, като преобладаващата чест от тях имат средно по 5 – 6 ха обработваема земя. При средните норми на доходност от практикуваното в Южна Добруджа монокултурно екстензивно земеделие и съвсем недостатъчни агротехнически подобрения, тези собственици основателно се отнасят към групата на бедните селяни. Занаятчийското съсловие, с малки изключения, както беше посочено, се състои от бедни хора, които, ако имат поръчки, работят в своите нехигиенични работилнички “от тъмно до тъмно”. Великата река – Дунав – дава препитание на не малко жители и на Тутракан, но няма сведение за нито един богат професионален рибар.

Голяма част от преселниците – бивши градски жители, дребни търговци и занаятчии, не намират приложение на своя труд и увеличават броя на безработните. Като се добави и увеличаването на скритата безработица в селата, така наречената аграрна пренаселеност, която въпреки намаляването й поради военните мобилизации, остава твърде голяма – именно всичко това създава напрежение в обществения живот на Тутракан.

Източник: История на Тутракан 1878 – 1944, т. 2, Тутракан, 2010, с. 554